Пътят 2 стр.

От преводача

Когато се събуди в гората, в тъмнината и студа на нощта, той протегна ръка, за да докосне детето, което спеше до него. Нощите бяха по-тъмни от мрака, а всеки следващ ден по-сив от предишните. Като началото на някаква студена глаукома, която замъгляваше света. Ръката му се издигаше и спускаше леко с всеки скъпоценен дъх. Той отметна найлоновата мушама, надигна се сред купчината вонящи връхни дрехи и одеала и потърси на изток някаква светлина, но такава нямаше. В съня, от който се беше събудил, мъжът се бе залутал в странна пещера, воден за ръка от детето. Светлината играеше върху влажните варовикови стени. Като поклонници от древна легенда, погълнати и изгубени сред вътрешностите на гранитен звяр. Дълбоки каменни тръби като на орган, където водата капеше и пееше, отброявайки равномерно и непрестанно минутите, дните и часовете на земята. И в далечния край на пещерата едно създание надигна мократа си паст от каменното езеро и се загледа в светлината с мъртвешкибелите си незрящи очи като яйца на паяк. Сетне завъртя глава ниско над водата, сякаш за да улови миризмата на онова, което не можеше да види. Голо, бледо и прозрачно, чудовището стоеше приведено, а алабастровите му кости хвърляха сянка върху скалите зад него. Червата му, туптящото му сърце. Мозъкът, който пулсираше в матовата стъклена камбана. То разтърси глава наляво-надясно, простена тихо, обърна се и потъна безшумно в мрака.

С първата сивкава светлина на деня той стана, остави момчето да спи и тръгна по пътя. Сетне приклекна и се загледа на юг. Гола, мълчалива, безбожна земя. Предполагаше, че е октомври, но не беше сигурен. От години не поддържаше календар. Пътуваха на юг. Нямаше да оцелеят тук още една зима.

Когато стана достатъчно светло, че да използва бинокъла, той огледа долината. Нещата постепенно изплуваха в утринния мрак. Меката пепел се виеше над асфалтовата настилка. Проучи каквото можа. Няколко участъка от пътя надолу сред мъртвите дървета. Търсеше да види нещо като цветно петно. Някакво движение. Следа от издигащ се дим. Мъжът свали бинокъла, дръпна памучната маска от лицето си, избърса носа си с опакото на ръката и отново огледа периметъра. Сетне просто седна, без да сваля бинокъла, наблюдавайки как пепелявата светлина на деня постепенно се трупа над земята. Знаеше само, че отговорността за детето лежи на неговите плещи. Мъжът каза: Ако то не е думата на Бог, Бог никога не е говорил. Когато се върна, момчето още спеше. Той дръпна синята найлонова мушама от него, сгъна я и я понесе към пазарската количка, където грижливо я прибра. Върна се оттам с чиниите, няколко царевични питки в найлонова торба и пластмасово шише със сироп. Разгъна на земята малката мушама, която използваха като маса, нареди всичко там, извади пистолета от колана си, сложи го на покривката и сетне просто седна, наблюдавайки момчето, докато спеше. През нощта беше свалил маската от лицето му и сега тя беше заровена някъде сред одеалата. Продължи да следи момчето с очи, после погледна към пътя между дърветата. Тук не бяха в безопасност. През деня лесно можеха да бъдат видени от пътя. Момчето се завъртя сред купчината одеала. Отвори очи.

Здравей, татко, каза то.

Тук съм.

Знам.

Час по-късно бяха на пътя. Мъжът буташе количката, а на гърба си и двамата носеха раници с най-важните неща. В случай че се наложеше да изоставят количката и да бягат. Към дръжката на количката беше привързано хромирано огледало от мотоциклет, с което наблюдаваше пътя зад тях. Мъжът намести раницата малко по-високо на раменете си и огледа пустата местност. Пътят беше безлюден. Долу в малката долина се виждаше спокойната сива серпентина на реката. Неподвижна и ясно очертана. Покрай брега имаше клюмнали стъбла на мъртви тръстики. Добре ли си? — попита той. Момчето кимна. Сетне потеглиха по асфалта под бронзовата светлина, тътрейки крака през пепелта. Всеки от тях беше целият свят за другия.

Прекосиха реката по един стар бетонен мост и няколко мили по-нататък стигнаха до крайпътна бензиностанция. Стояха на пътя и се взираха в нея. Мисля, че трябва да видим какво има там, каза мъжът. Да хвърлим един поглед. Тръгнаха през бурените, които се разпадаха около краката им на прах. Преминаха през разнебитената асфалтова площадка и намериха резервоара за помпите. Капакът го нямаше и мъжът се облегна на лакът, за да помирише тръбата, но миризмата на бензин беше едва доловима и спарена. Той се изправи и погледна към сградата. Колонките си бяха там и колкото и да беше странно, маркучите бяха окачени на мястото си. Прозорците бяха непокътнати. Вратата към сервизното помещение беше отворена и мъжът влезе вътре. На стената имаше метална кутия за инструменти. Провери чекмеджетата, но не намери нищо, което да му е от полза. Половининчова чашка за развиване на винтове. Храпово колело. Стоеше и оглеждаше гаража. Метален варел, пълен с боклуци. Влезе в офиса. Навсякъде се стелеше пепел и прах. Момчето стоеше на вратата. Метално бюро, машина за броене на пари. Няколко стари наръчника за автомобили, просмукани от влага и набъбнали. Балатумът беше на петна, отлепен от пода и подвит под течащия покрив. Мъжът вдигна телефона и набра номера на бащиния си дом от онова отдавна отминало време. Момчето го наблюдаваше. Какво правиш? — попита то.

Четвърт миля по-надолу по пътя той се спря и погледна назад. Не мислим правилно, каза мъжът. Трябва да се върнем. Сетне избута количката встрани от пътя и я катурна настрани, така че да не се вижда. Оставиха и раниците и тръгнаха обратно към бензиностанцията. В сервизното помещение той преобърна металния варел с боклуци и отдели настрани всички еднолитрови пластмасови бутилки от машинно масло. Седнаха на пода и се заловиха да обръщат бутилките с гърлото надолу, така че нищожните капчици да се стекат по стените. Събраха течността в един тиган и скоро имаха почти половин литър масло, което наляха в една от бутилките. Мъжът зави внимателно капачката, избърса я с парцал и я претегли в ръката си. Масло за тяхната малка лампа, за да осветяват дългите сиви сумрачни вечери и дългите сиви утрини. Можеш да ми прочетеш приказка, каза момчето. Искаш ли, татко? Да, каза той. Искам.