Пътят

Станимир Йотов

Предговор

В края на всички неща

В „Пътят“ мъж и дете вървят през студения, мрачен и осеян с пепел пейзаж на един постапокалиптичен свят. Двама от последните оцелели на земята, чиито имена и възраст не научаваме до края. Това е максимално простата сюжетна линия на този роман, която се свежда до екзистенциалната потребност на един баща да запази живота на своя син. Той иска да съхрани и надеждата му в един свят, в който няма място за живот и надежда. Ден след ден, те вървят на юг по пътя, водени от неумолимия импулс да се движат. Романът е съставен от няколкостотин изолирани момента, откъслечни диалози и епизоди на действие, но в тази проста рамка постепенно се разгръща една покъртителна история, която звучи като древен мит. Библейските реминисценции и образност се преплитат с отгласи от древногръцката трагедия в този хуманистичен разказ за обичта и отчаянието. Представете си, че се намирате в обречен свят без бъдеще, в „който прокуденото слънце обикаля земята като скърбяща майка с лампа“, някъде зад хребета се издигат огньовете на диви канибалски култове, а до вас е едно дете, чийто живот трябва да съхраните. Представете си, че скоро то ще остане само сред този зловещ пейзаж и ще се докоснете до разтърсващия емоционален заряд на този роман. И точно в това е магическата сила на „Пътят“, който черпи патоса си от най-изконните чувства, присъщи на човешките същества. Обичта и болката. „Всичко красиво, прекрасно и скъпо за нечие сърце има общ произход в болката. И всички тези неща са родени в мъка и пепел“, казва авторът на едно място в книгата, и сетне вдига воала, за да ни покаже един баща, който шепне до спящото си момче: „Аз имам теб.“

Героят обитава свят, в който не е останало нищо от онова, което е познавал: ...

Той лежеше и слушаше как водата капе от клоните на дърветата. Студът и тишината. Суровите странстващи ветрове разнасяха пепелта от доскорошния свят сред пустошта. Събираха я на вихрушка и я разпиляваха отново. Всичко беше откъснато от котвата си. И сега летеше в пепеливия въздух, трептящо и мимолетно. Само сърцето ми да беше от камък.

Понякога го спохождат прозрения за зловещата реалност, която го обгражда: ...

Излезе навън под сивата светлина и за един кратък миг прозря абсолютната истина за света. Студеното неумолимо кръжене на незавещаната земя. Непреклонен мрак. Слепите кучета, теглещи колесницата на слънцето, продължаваха своя бяг. Съкрушителната черна празнота на вселената. И някъде две преследвани животни трепереха като лисици в леговището си. Време на заем, свят на заем и очи на заем, с които да бъде ожален.

И когато волята бъде разколебана, когато мракът надвисне, и безсилието стане непоносимо, идва контрапунктът на обичта, която те заставя да продължиш да живееш: „Моето сърце — каза той. — Моето сърце… Знаеше, че момчето беше единственото нещо, което стоеше между него и смъртта.“

Именно това странно люшкане от отчаянието към обичта и сетне обратно към отчаянието поражда патоса, който нажежава повествованието до бяло и го извисява до висотите на древен богоборчески мит: „Там ли си? — прошепна мъжът. — Ще те видя ли най-накрая? Имаш ли шия, за да те удуша? Имаш ли сърце? Проклет да си навеки, имаш ли душа? О, Господи, прошепна той. О, Господи.“

* * *

Маккарти не обяснява какво е довело до глобалния катаклизъм, унищожил света. Дава ни само един щрих, който ни оставя да гадаем какво се е случило: „Часовниците спряха в 1:17. Дълъг лъч светлина и после серия от глухи сътресения.“ Метеор? Вулканично изригване? Ядрена катастрофа? Читателите няма да получат отговор. Какво е станало след това? Тук Маккарти отново е пестелив, рисувайки обсебващи картини от ранните дни на апокалипсиса: „Призори хората лежаха по тротоарите полуизгорели, от дрехите им се издигаше дим… Година по-късно започнаха пожарите по планините и налудничавите напеви. Крясъците на жертвите. Денем набиваха хора на колове покрай пътя. Какво бяха сторили те?“ Въпреки своята абстрактност и неопределеност, „Пътят“ постепенно се превръща в безмилостно предупреждение за сянката, която е надвиснала над нашата цивилизация и за това колко крехко е всичко. Според някои критици романът на Маккарти е странно сечение между алегоричните притчи на Самюел Бекет и Жосе Сарамаго и хорър историите на Джордж Ромеро. Но онова, което отличава „Пътят“ от „Нощта на живите мъртви“ и не позволява да четем книгата като римейк на филм на ужасите, е богатството и красотата на стила и хуманизмът.

Езикът, с който Маккарти рисува страховитите си видения, е екстатичен и екзалтиран, благодарение на което от романа струи светлина въпреки мрачните пейзажи и епизоди. В „Пътят“ има пасажи, които се отличават с такава изключителна лирическа красота, че в ума се включват някакви невроестетически вериги, които пораждат същото чувство, каквото човек изпитва, когато се спре пред прекрасна картина в галерията. Учудващо е съчетанието на изящната лиричност с ужасяващата образност на картините, в което може би се крие и стилистичното тайнство на Маккарти. Песимизмът наистина доминира тук и в същото време читателят вижда отвъд него. Това е изкуство, което едновременно плаши и вдъхновява. Хипнотичната проза на Маккарти притежава свойството да улавя неуловимото: надеждата пред лицето на безнадеждността, ефимерната природа на съществуването, изчезващите светове, които всички ние носим в себе си. Макар фокусът да е постоянно върху двама безименни пътници, ние постепенно осъзнаваме, че те носят огъня на целия човешки род и съдбата на целия свят зависи от баланса на тяхната безнадеждна мисия. В „Пътят“ отекват отгласи от „Робинзон Крузо“, „Повелителят на мухите“ и „Книгата на Йов“ и въпреки това тази гениална творба има свой стил и послание, които я правят уникална и неповторима. Това е книга за нежността, която стои над всичко. Светът е унищожен, но въпреки цялата разруха, остава тънката нишка на надеждата — дори в края на всички неща…